Мисля, че никой от активните граждани няма да забрави датата 14 юни 2013 година. Когато като гръм от ясно небе в пленарната зала дойде онова „Предлагам за председател на ДАНС да бъде избран господин Делян Славчев Пеевски“. Тогава бях със семейството на поредния балетен конкурс, този път в Хасково. Докато чаках да дойде реда да танцуват, си ровех в телефона и в първия момент не можах да повярвам, че това е истина. После разпитах и някои от другите татковци и до тях беше стигнала новината. Вечерта бяхме уговорили посещение при роднини в Кърджали и оттам единствено можех да гледам първия протест по телевизията. А един от другите родители имаше късмет да отива към Габрово, където веднага беше организирал протест, макар и малоброен. Губи ми се дали успях да отида още на 15ти или на 16ти, но в следващите седмици почти непрекъснато бях на улицата. Кога само с приятели, кога и с децата. Видях се с много хора, с които не се бях засичал от години. Останали са ми много хубави спомени оттогава. И за огромното множество, което изпълваше булеварда от Орлов мост към кино Изток. И за многото вечери, когато по Цариградско шосе нямаше никакви автомобили и децата можеха спокойно да играят на булеварда. И за онази сутрин, когато направиха плътен кордон с полицаи от Народното събрание до Министерски съвет. И за онази вечер на белия автобус. И за първия път, когато чух покойния Кристиян Таков на живо на стълбите на Софийски университет. И за похода на студентите. И за блокираните от силите на реда централни улици.
Спомням си, че точно тогава в моята фирма имах много важен проект, а именно сертификацията на моята информационна система за използване от дилърите на Опел. Но просто не можех спокойно да стоя и да работя в офиса си и много пъти просто хващах метрото и слизах на поредния протест около парламента. Знам, че точно от моето присъствие не зависеше нищо, но се чувствах длъжен да отида.
Въобще бяха месеци започнали с много приповдигнато настроение. И с вяра, че нещо ще се промени. Продължиха с упорство и накрая с разочарование от това, че протестът не постигна изцяло целите си. От днешна гледна точка разбирам колко наивни са били надеждите в началото. Разбирам, че и този продължителен протест изяде много от гражданската енергия и най-вероятно е причина в следващите години да не се случи нито един масов протест. Но пък 2013та година даде началото на много процеси, които продължават и днес. За съжаление следващите години създадоха малко проблясъци на надежда и разбиха много илюзии. Но пък за мен бяха източник на неоценим опит и окончателно ме убедиха, че не трябва да чакам някой да направи страната ни по-добра, а активно да участвам в този процес, колкото и трудно да ми изглежда това.
